law studies. rome. cheat sheets., Cheat Sheet of Law

Download law studies. rome. cheat sheets. and more Cheat Sheet Law in PDF only on Docsity! Облигационно право – Специална част Формални договори. Нексум – най-древният римски договор за заем, извършва се в присъствието на 5 души свидетели, пълнолетни римски граждани, везномерец, който претеглял давания в заем бронз. Кредиторът произнасял дамнация върху длъжника (осъжда го), да плати количеството бронз, което му е дал. Вярно е, че нексумът е договор, подлежащ пряко на принудително изпълнение върху личността на длъжника; без да води иска за установяване на своето право; друга теория е, че нексумът е акт на самоманципиране на длъжника; длъжника залага на кредитора сам себе си. Задължението се свързва с физическото обвързване на длъжника с вериги, с волски жили при неплащане на заема в уговорения срок. Причини за отмиране на договора нексум: длъжниците-плебеи изпадали в тежко положение, изложени на произвол на кредиторите; 4в. се запретява оковаването, освен на делинквентите. Вербални договори: 1) Стипулация: Формален договор, който се сключвал чрез въпрос и отговор; кредиторът задава въпроса си устно, като пита длъжника дали обещава и той отговарял, че обещава (spondeo); по-късно формулата се опростява. Установява се писмена стипулация, стига се до идеята, че писменият договор може да е не само доказателство, а може да замести самата стипулация. Така стипулацията се превръща в устен или писмен договор без формални изисквания. Тя е едностранен договор – задължения за длъжника по стипулацията, кредиторът има само право; договор на стриктното право – създава задължения само за това, което е уговорено; абстрактен договор не се указва в договора причината, поради която се сключва стипулацията - само по желание. Въпреки това, липсата на причина има последици – длъжникът който се задължавал безпричинно, можел да направи възражение, че не е получил вешта; тип възражение – exceptio doli (възражение за измама). Стипулацията се използвала и в областта на консенсуалните договори, тогава, когато една от сраните искала да осигури определеност и стабилност на облигационното правоотношение, която била присъща на исковете на стриктното право. Особени видове стипулация (Венедиков): 1) Кореална – създава се активна (единият кредитор питал длъжника дали обещава да върне сумата, после другия кредитор питал и длъжникът обещавал и на двамата) или пасивна кореалност (кредиторът пита последователно двамата длъжници и те обещават). Стипулация, създаваща главни солидарни задължения – една престация се дължала изцяло и един път от няколко длъжници или на кредитори. 2) Акцесорна стипулация – наред със задължението на главния длъжник, говорим за – адпромисия: приема се поръчителство, кредиторът запитва поръчителя дали обещава това, за което се е задължил. Най-стара форма е sponsio (само за римски граждани). – адстипулация: Длъжникът се задължава към трето лице да му плати същото, което се е задължил да плати другиму по друга стипулация. Тя предполага съществуването на главна стипулация. Наказателна стипулация – съществуват съглашения, които нямат юридическа санкция; санкционирането им става с тази стипулация. Видовете са чиста (създава задължение да се изпълни определена престация в случай, че длъжникът не изпълни нещо, което е обещал, но за изпълнеието на което не бил юридически обвързан) и кумулативна (предполага сключването на 2 отделни стипулации – с първата се задължавал да извърши определена престация, с втората се задължавал да даде нещо в случай, че не я изпълни първата. Наказателна стипулация – стипулацията може да бъде създадена, за едно вече съществуващо вече задължение да бъде заместено с едно ново, сключено между същите страни. Стипулацията се санкционирала с: legis actio sacramento in personam, actio ex stipulatu. 2) Dictio dotis - формален договор за учредяване на зестра. За разлика от стипулацията този договор се сключвал не чрез въпрос и отговор, а чрез едностранна соленелна декларация на длъжника. 3) Iusiurandum liberti – формален договор, чрез който един свободен роб обещавал на своя бив господар да му работи определено число дни. Литерален договор – формален договор, който се сключвал чрез извършването на едно вписване в касовата книга на кредитора. Сведения дава Гай в своите Институции: Той различава transcriptio a persona in personam – чрез това вписване на мястото на един стар длъжник се поставял нов. Кредиторът отбелязвал, че е получил дължимата сума от стария длъжник, а след това вписвал тази сума като броена на новия длъжник. За да се стигне до такова вписване обикновено стария длъжник делегирал на кредитора един свой длъжник да се задължи вместо него. Transcriptio a re in personam – чрез това вписване едно съществуващо задължение се превръщало в задължение по литерален договор. Кредиторът отбелязвал, че е получил сумата по старото задължение от своя длъжник, а след това вписвал, че е броил същата сума на същия длъжник. Нищо не било броено – в последствие вземането се превърнало във вземане по литерален контракт; естественото задължение се превръща в задължение по литерален конракт. За валидността на литералния договор се изисквало и съгласието на длъжника (може и устно, но за доказването му са нужни свидетели. Литералният контракт можел да има за предмет само определена сума пари, уговаря се срок, но не и условие; може да се сключва между отсъстващи (само той от формалните договори). Реални договори. Обикновен заем (mutuum) – договор, чрез който едно лице, наречено заемодател, прехвърляло на друго, наречено заемател, собствеността на определена парична сума или на определено количество заместими вещи (жито, вино) срещу задължение на заемателя да му върне в определен срок същата сума или вещи от същия вид, същото качество и количество. Заемът се сключва чрез предаване на вещите, които съставлявали негов предмет (по-късно с писмен документ). Кредитът се различава от заема така както родовото понятие от видовото (на кредит могат да бъдат дадени потребими родово определени вещи, но и непотребими индивидуално опеделени вещи, а също и вещи, които са обещани, без да са предадени). Когато заемът не е между близки се уговаря лихва, която се уговаря в отделна стипулация; задължения за заплащане на лихви не се поражда от самия договор за заем. Прехвърляне на правото на собственост върху дадените в заем вещи. Вещите, предмет надоговора за заем, са ставали собственост на заемателя в момента на предаването. От този момент нататък при погиване на вещите рискът е понасян от заемателя. Дори когато има непреодолими сили (пожар, наводнение) заемателя не се освобождава от задължението да върне получената в заем сума. Ако вещите, които трябвало да бъдат предадени в заем, не били предминали в собственост на заемателя, считало се, че няма договор за заем. За да преминат вещите в собственост на заемателя е необходимо следното: 1) заемодателят да бъде собственик на дадените в заем вещи и да може да ги отчуждава (ако е непълнолетен и не може да отчуждава – не може да сключва валиден договор за заем). 2) заемодателят трябва да традира на заемателя дадените в заем вещи, касае се за броими вещи, които могат да Залог (pignus) – договор, по силата на който едната страна (залогодател) предавала на другата (залогоприемател) владението на едната вещ за обезпечение на едно вземане на залогоприемателя, който се задължавал след погасяването му да върне вещта. Несъвършен, двустранен договор. Залогоприемателят трябва да се грижи като добър домакин за дадената в залог вещ и при погасяване на обезпеченото чрез залог вземане да върне вещта с всичките й принадлежности. Залогодателят е длъжен да обезщети залогоприемателя за необходимите разноски по съхранението на вещта, както и да заплати загубите, които залогоприемателя е претърпял даже поради лека небрежност на залогодателя. Задълженията на залогодателя се санкционират с иска actio pigneraticia contraria. Консенсуални договори. Двустранни, договори на доверието, синалагматични (правата на еднта страна отговарят на определени задължения на другата и обратно; договорът за дружество – не е синалагматичен). Покупко – продажба (emptio – venditio). Продажбата е консенсуален договор, по силата на който една вещ се разменял срещу определена цена. Предшественик на договора – натуралната размяна (вещ срещу вещ). Истинска продажба се осъществява при манципацията. Най-правдоподобно е произходът на консенсуалната продажба да се търси в санкционирането на неформалните съглашения за продажба (търговски отношения). Те били санкционирани от претора на базата на изискванията за добросъвестността. Съществени елементи на договора: 1) Вещ – физически възможен и находящ се в гражданско обръщение предмет (телесна вещ, движима/ недвижима; бъдеща вещ – условна продажба и проявява правно действие само ако се сбъдне условието, което тя визира). Продажбата на шанс – алеаторна, предмет е самия шанс, купувачът е длъжен да плати, дори при лош шанс – различна е от бъдеща вещ. Предмет може да бъде и вещно право върху чужда вещ (суперфиция) или пък облигационно право. 2) Цена – винаги в пари, защото трябва да се разграничат задълженията на купувача от тези на продавача. Тя трябва да е определена. Считало се, че продажбата е действителна, само ако определянето на цената било предоставено на едно трето лице. Цената не трябва да е симулирана, нито пък смешна. Договорът не става недействителен ако цената е по-ниска от пазарната стойност. При Юстиниан се въвежда развалянето на продажба, заради чрезмерна повреда, институт засягащ само продажбата на недвижими имоти. Развалянето се иска само от продавача, при положение, че недвижимия имот бил продаден на цена, по-малка от половината от реалната му стойност. Купувачът може да избегне развалянето като доплати до реалната стойност. 3) Съгласие – може да се изразява във вякаква форма, страните уговаряли задатък – малка сума пари или предмет, доказателство за това, че договорът е сключен. При Юстиниан задатъкът служел и за отмятане, ако се откажат от договора, едната страна губи задатъкът. Можело да се състави и писмен документ, до съставянето му страните можели да се откажат. Задължение на продавача да предаде продадената вещ – заедно с всичките й принадлежности, които съществуват в момента на сключването на договора; както и всички плодове, придобити след сключването на договора до момента на предаването. Задължението на продавача е задължение за предаване свободното и необезпокоявано владение на вещта (не собственост). Той продава едно защитено чрез интердикт владение; трябва купувачът да стане собственик. Задължение на купувача да плати уговорената цена – да прехвърли съответното количество монети на продавача; трябва да плати и разноските на продавача за пазене на вещта, а ако е в забава – и лихвите на цената. Купувачът е длъжен да плати стойността, дори ако вещта погине – остро критикувано. Това правило не важи за условната продажба – в момента на сбъдването на условието вещта липсва – договорът остава без обект и последици. Връзката между двете задължения: първоначално купувачът може да изисква вещта, дори да не е платил цената. Едва по-късно се явява идеята, че вещта се предава, само ако цената е платена. Санкционирани последици на продажбата. Отговорност на продавача при евикция (съдебно отстранение) - Продавачът трябва да предаде вещта, но и да обезпечи спокойното владение на купувача. Затова продавачът отговаря, ако ползването на предадената вещ било смутено от скрити недостатъци или пък бъде отнето по едно съдебно отстранение. Евикцията е налице, когато купувачът по силата на един съдебен процес бъде отстранен от владението на вещта в полза на истинския собственик на същата. Приравнява се случаят, ако купувачът откаже да се подчини на поканата на заклетия съдия да предаде вещта, запавал владението на същата, но трябвало да заплати нейната стойност. Продавачът не носел никаква отговорност в случаите когато съдебното отстранение се дължало на небрежност на самия купувач. Когато има манципация, купувачът в случи на съдебно отстранение имал actio auctoritatis. – да търси връщането на заплатената цена в двоен размер. В класическото право отговорноста за евикция била включена в самата actio empti – било прето, противно на добросъвестността продавачът да откаже да поеме гаранция в случай на евикция. Вследствие на това продавачът започнал да отговаря за всички вреди, които евикцията е причинила на купувача, по силата на actio empti. Отговорност на продавача за скрити недостатъци. Продавачът отговарял за скритите недостатъци, които намалявали стойността на продадената вещ или я правели годна за употребата, за която била предназначена (продаденият роб е болен/ крадец/ скитник/ подлежи на ноксална отговорност и т.н.). По-късно се установява отговорност за продавача, независимо дали знае или не. Ако продавачът отказвал да даде гаранция, че вещта няма скрити недостатъци, купувачът могъл да иска или разваляне на продажбата, или намаляване на цената. Развалянето на продажбата може да се иска в течение на два месеца от сключването на договора с actio redhibitoria, а намаляването на цената – в течение на 6 месеца с actio quanti minoris. Могат да се предявят и в случай, че се откриват несъобщени от продавача скрити недостатъци а вещта – тогава actio redhibitoria – 6 месеца; actio quanti minoris – 1 година. Акцесорни задължения при продажбата (променящи ефекта на договора). Такива съглашения са: 1) комисорен пакт, по силата на който вещта трябва да бъде върната на продавача, ако купувачът не заплати нейната цена до уговорения срок. 2) additio in diem, уговорка, по силата на която, продавачът можел да развали договора, ако в определен срок намери друг купувач при по-добри условия. 3) pactum displicentiae – купувачът можел да се откаже от покупката в известен срок, ако вещта не му харесва. 4) pactum de retrovendendo – продавачът си запазвал право да развали договора, ако може да върне цената на купувача. Всички тези случаи се третирали като условни продажби, които давали възмоност на продавача при сбъдване на условието да иска връщане на вещта чрез своя договорен иск. Продавачът не можел да предяви иск за собственост. Тези съглашения придобили вещноправно действие. Наем (locatio – conductio). Консенсуален договор, чрез който една от страните се задължавала срещу определено възнаграждение – обикновено изчислено в пари – да достави на другата или временното ползване от една вещ, или своите услуги, или изпълнението на един определен резултат. Наемът винаги има временен характер, кредитен договор, взаимните насрещни задължения се пораждат сукцесивно (с течение на времето и в точно съответствие едно на друго). Различават се наем на вещ (locatio conductio rei), наем на работа (locatio conductio operarum) и наем на трудов резултат (locatio conductio operis). Наем на вещи – Наемодателят (locator) се задължавал към наемателя (conductor) да му достави временото ползване от една вещ врещу определено възнаграждение. Предмет: телесни вещи, намиращи се в гражданско обръщение, които не се консумират при първа употреба. От нетелесни вещи може – плодоползване и работа на роба/ За валидността на договора не е необходимо наемодателят да бъде собственик на вещта. Цената се уговаря в пари (при полски имоти може и в натура). Задължения на страните: Наемодателят трябвало да предаде своевременно дадената под наем вещ на наемателя, предаването се извършва чрез традиция. Наемодателя трябва да осигури ползването на наемателя от дадената под наем вещ (т.е. да я предаде в състояние, годно за ползване); трябва да гарантира при евикция, скрити недостатъци. Наемодателят трябва да заплати на наемателя всички разноски, които е направил за подобрение или запазване на вещта. Наемателят трябва да плати наема в уговорените срокове, ако вещта погине, той не плаща. Когато наемателят бил лишен от ползването на вещта през определен период от време, той имал право да иска намаление на съответната цена. Задължението на наемателя да заплаща уговорения наем било гарантирано със залог върху внесените в наетия имот движими вещи. Наемателят трябва да полага грижата на добър домакин, да я върне в добро състояние и заедно с всичките й принадлежности. Не отговарял за повредите поради старост или vis maior. Задълженията на наемодателя били санкционирани с actio conducti, а задълженията на наемателя actio locati. Прекратяване на наемния договор: 1) Прекратява се с настъпването на срока, за който бил сключен (полски имоти – 5 години). 2) Ако няма срок – може да бъде прекратен от всяка от станите без особени изисквания. 3) Може и по взаимно съгласие. 4) Изправната страна моела да прекрати договора когато другата не изпълнявала задълженията си. Когато след изтичането на договорния срок наемодателят продължавал да се ползва от вещта със знанието на наемодателя, наемният договор се считал за мълчаливо подновен. При продажба на наемната вещ наемният договор не се развалял – новият собственик, който не бил страна по договора, можел да поиска от наемателя да напусне имота. Последния имал право да търси вреди и загуби от своя наемодател – предишния собственик. Наем на работа. Едната от страните обещавала на другата да й предостави използването на своя труд срещу определено парично възнаграждение. Наемодател – работник; наемател – работодатeл. Наемникът е отдавал под наем собствената си личност. Наемодателят - работник бил длъжен да престира своя труд през уговореното време съобразно с нарежданията на работодателя, а той от своя страна трябва да заплати възнаграждението. То се заплащало когато работникът не бил работил по вина на работодателя или поради случайно събитие. По-късно се установява, че работодателят не плащал на работника дори при vis maior. Задълженията на работника са санкционирани с actio conducti, работникът имал и actio locati, с който можел да осъществи правата срещу работодателя. Наем на трудов резултат (предприемачески договор) – Една страна обещавала на другата определен трудов резултат срещу парично възнаграждение (за строеж на срещу обещаната от другата страна контрапрестация (даване на една вещ, за да се получи друга). Характерното е, че едната страна извършвала веднага своята престация, а другата само обещавала, не я изпълнявала незабавно. Тези съглашения първоначално нямали договорна санкция. Всички двустранни съглашения извън формалните, реалните и консенсуалните договори станали задължителни от момента когато една от страните изпълни обещаната престация. Исковете, с които разполагала изправната страна били два: иск за изпълнение – actio praescriptis verbis и иска за връщане на онова което е престирала condictio ob rem dati. Видове: При Юстиниан се делят на 4 групи: 1) договори do ut des – давам, за да дадеш; Замяна (permutatio) – различава се от продажбата по своята юридическа регламентация – продажбата е консенсуален договор, който се сключва чрез простото съгласие на страните, а замяната – ненаименуван договор, който ставал юридически задължителен едва след предаването на една от подлежащите на заменяне вещи. Ако престиралият вещта не е неин собственик, договорът се считал за несключен. 2) договори do ut facias – давам за да направиш. Дарение с тежести (donatio sub modo) – една страна прехвърля на друга безвъзмездно собствеността на една вещ срещу задължението друга страна да извърши някаква престация в полза на дарителя или на посоченото от него лице. 3) договори facio ut des – правя за да дадеш. Така е при консигнационния договор аestimatum - единият съдоговорител предавал на другия една вещ, за да я продаде и да му предаде цената й, или ако не успее да я продаде, да му върне вещта. 4) договори facias ut facias – правя, за да направиш. Спогодба (transactio) – съглашение, с помощта на което две лица поставяли край на един съществуващ между тях спор чрез взаимни отстъпки. Със спогодбата се погасяват едни задължения на страните, но могат да се създадат и нови такива. Пактове – Ненаименуваните договори пораждали договорен иск само при изпълнението на една от уговорените престации, а проблемата е била съглашенията да бъдат санкционирани независимо от тяхното изпълнение. Намесва се претора, който признал 1) всяко неформално съглашение (pactum), което не противоречало на законите и на правния ред, за източник на възражение, чрез което се парализирало действието на онзи цивилноправен контракт, който се намирал в разрез с това неформално съглашение. 2) Определени категории неформални съглашения той снабдил не само с възражение, но и с иск (actio in factum). Появили се като източник на задължение пактовете, най-важни от които са преторските (pacta praetoria). Пактовете са три вида: 1) Добавъчни пактове (pacta adiecta) – прибавяни към един договор на цивилното право, за да изменят правата и задълженията, които призтичат от този договор. Нямат самостойно значение. Сключват се за намаление/ увеличение на задълженията на предшестващия договор. Пактове за намаляване – разсрочва се едно плащане, за увеличаване – съглашения за лихва (произвеждат правно действие само ако пакта е сключен веднага с договора и ако договорът е bonae fidei). Пактовете могат да се сключат веднага след сключването на главния договор (pacta adiecta in continenti), или след изтичането на известен срок (pacta adiecta ex intervallo). Правните последици от различните видове добавъчни пактове не били едни и същи. Първоначално нямат правен ефект – едва при Републиката придобиват юридическа санкция. 2) Преторски (pacta praetoria) – самостойни, биват два вида : рецептът и конститутът. Рецептът (receptum). Санкционирани са няколко различни съглашения: Рецепт на арбитъра - неформално съглашение, чрез което едно лице, избрано за арбитър от две спорещи страни, давало своето съгласие да бъде такъв; съглашението между страните да се разрешат споровете чрез частен арбитраж трябва да е вербален договор/ или не. Рецепт на корабоначалниците, на стопаните на страннопиемници или конюшни - съглашение, по силата на което една от страните/ ханджия се задължава към другата страна да пази внесените в кораба, гостилницата вещи; отговарят за лека небрежност, но и custodia; не отговаря за vis maior; отговарят дори и без съглашение. Рецепт на банкера – пакт, чрез който един банкер се задължавал да плати на едно трето лице задължението, което едни негов клиент имал към третото лице. Това неформално съглашение поражда в полза на третото лице един преторски иск, съществуването на който не било обусловено от действителното съществуване на дълга на клиента. Банкерът не можел да направи по отношение на третото лице онези възражения, които неговият клиент имал към същото трето лице. Задължението е абстрактно. Конститут (constitutum). Съглашение, по силата на което едно лице се задължавало да заплати на един нов срок едно съществуващо от по-рано задължение. Първоначално – съглашение за отсрочка на паричен дълг. По-късно влизат и други заместими вещи. Съглашението може да се сключи не само между същите страни, но и между нови такива. Чрез това съглашение един нов длъжник можел да се ангажира да изпълни едно съществуващо задължение на един нов срок, и то било заедно със стария длъжник, било вместо него. Конститутът – неформално съглашение по преторското право; има функциите на новационната стипулация по цивилното право. 3) Pacta legitima – неформални съглашения, снабдени с иск от императорските конституции. Чрез тази юридическа санкция те не добили качеството на договори. В категорията им са включени: 1) обещанията за учредяване на зестра – учредява се чрез стипулация, dictio dotis, акцептилация; по-късно можело и само чрез просто обещание. Бил даден иска на съпруга за получаване на обещаната зестра. Обещанието е един легитимен пакт. 2) Обещанието за дарение – По време на Юстиниановото право става легитимен пакт (преди – формален договор/ реално предаване на подарената вещ). Дал право на иск на надарения въз основа на простото неформално съглашение, ако дарението имало за предмет вещи на стойност до 500 златни солида. Ако има за стойност повече – трябва да се впише в съда. 3) Компромисът (съглашението за арбитраж) – Отново при Юстиниан става легитимен пакт (преди това – цивилен договор, стипулация). Признава се обвързващата сила на простото съгласие на страните да отнесат разрешението на един съществуващ между тях спор пред едно трето лице – арбитър. От гледна точка на защитата на пактовете те са могли да бъдат голи – имат сила само в гражданския процес като основание за предявяване на възражение; и облечени – защитени чрез самостоятелни преторски искове – напр. конститут (неформално преторско споразумение) за встъпване в чужд дълг. Квазиконтракти. Когато едно имуществено благо (вещ, пари) е преминало от едно имущество в друго без правно оправдание, говорим за неоснователно обогатяване. Като средство за премахване на неоснователното обогатяване римското право използвало кондикцията – абстрактен иск, не се указва конкретното основание, на което се води иска. Изисква се да бъде налице datio (прехвърляне на собственост), извършена по начало въз основа на някаква сделка (negotium contractum) и полученото по този начин да се задържа без основание от получателя – защото няма основание или защото основанието е осуетено. Оформят се следните искове: 1) Condictio indebiti – иск за връщане на недължимо платено. Този, кото бил получил добросъвестно нещо, което не му се дължи, бил задължен да го върне на лицето, което по погрешка му го било престирало. Този, който бил платил по погрешка, можел да търси връщането на недължимото платено с този иск. За да се даде иска, било необходимо първо едно плащане, имащо за цел да погаси едно задължение. Предметът е различен; платеното трябва да е недължимо (несъществуващ дълг, погасен вече дълг; несъществуващ, защото не е настъпило условието; несъществуващ е и когато е заплатен на друго лице; също и тогава когато се заплаща един чужд дълг като свой). Необходимо е плащането да е извършено по погрешка. Грешката трябва да е извинителна (грешка във факта, но не и в правото). Condictio indebiti се дава в полза на онзи, който е платил по погрешка нещо, което не дължи, само срещу един добросъвестен получател, т.е. само тогава когато получателят не знаел, че му се заплаща еин дълг, който не съществува. Ако знае – счита се че извършва кражба (искът е condictio furtivа). Последици: получателят трябва да върне всичко онова, с което незаконно се е обогатил. 2) Condictio ob rem dati – Дава се тогава, когато е извършена престация, с оглед на една позволена бъдеща цел, която не се е осъществила. Необходими са две предпоставки: да е извършена една престация и целта, с която да се е извършила, да не се е осъществила (напр. разменяне на два роба). 3) Condictio ob turpem vel iniustam causam - Condictio ob turpem causam се дава тогава, когато била извършена една престация с оглед постигането на една цел, неморална за получаващия престацията, но не и за противната страна (даване на пари за да се предотврати престъпление). При неморално поведение и на двамата кондикция не се дава. Condictio ob iniustam causam се дава в случая когато едно лице получава престация, запретена от правни ред (незаконна лихва). Заплатеното се иска обратно с този иск. 4) Condictio sine causa – Прилага се тогава, коагто една престация била обещание без причина или когато причината, с оглед на която е била извършена била престанала да съществува. Водене на чужда работа без поръчка (negotiorum gestio) – актът на едно лице (negotiorum gestor), което без да е овластено чрез мандат или от закона, извършвало едно юридическо или фактическо действие в един чужд патримониум с цел да осуети една загуба на неговия собственик. Целта не института е да бъдат запазени интересите на отсъстващите и на тези, които по една или друга причина не могат да се грижат за своите интереси. Безразличен е мотива за действието. Няма negotiorum gestio ако собственикът се противопостави на интрвенцията. Задължения на гестора: да завърши започнатата работа; да даде сметка на този, за когото я е извършил; отговарял за всяка небрежност; задълженията му са санкционирани от actio negotiorum gestorum. Задължения на лицето, в полза на което била извършена работата: Да заплати на гестора направените разноски и да поема задълженията, сключени от него щом като работата е била полезно започната. Неблагоприятният изход на същата не два иска и деянието на съдията, който е “направил процеса свой”, защото не е изпълнил задълженията си по разрешаване на спора са означени от Гай като “квазиделикти”. 1) Litem suam facere (да направиш процеса свой) – така се нарича поведението на заклетия съдия, който не изпълнявал задълженията си по разрешаване на спора. Преторът създал иска в зависимост от вината, ако нарушението е незначително – заплаща минимална сума, ако е тежко – заплаща стойността на иска. 2) Actio de positu et suspensu (иск за поставеното и окаченото) – Запрещава се да бъде поставяни върху издадените части на една сграда вещи, които биха могли да причинят вреда на някой. Ако не всеки можел да предяви – иск actio popularis за 10 000 сестерции. 3) Actio de deiectis vel effusis – иск за изхвърленото или излятото. Този иск се давал срещу обитателя на една сграда, от която била хвърлена някаква вещ, или изляна течност, която причинява имуществена щета. Акцията имала за предмет двойната стойност на причинената щета. Ако е убит свободен – иск за 50 000 сестерции. Венедиков: Законни акцесорни отговорности: actio quod iussu (когато подвластно лице сключи сделка със съгласието на pater familias, отговаря напълно), actio de peculio et de in rem verso (ако pater familias предостави пекулиум на подвластен, то pater familias отговаря до размера на пекулиума; ако яма пекулий – може да се е обогатил от сделка, сключена от подвластен, тогава отговаря за задълженията), actio tributoria (когато подвластното лице, което има пекулиум, упражнява със съгласието на pater familias търговия, отговаря до размера на пекулиума, обаче няма право първо да плати на себе си, а тябва да го разпредели между всички кредитори пропорционално с техните вземания – това се урежда от иска). Ноксална отговорност. Когато един деликт бил извършен от роб/ подвластен, правото на потърпевшия да получи удовлетворение под формата на определена парична глоба се сблъсква с властта, която pater familias имал по отношение на личността на делинквента (абсолютна власт, която можела да се противопостави на всяко трето лице). По силата на тази власт можел да отклони насочената срещу роба/ подвластния отговорност, като я поеме сам той; ако не – трябвало да го изостави. Наказателната отговорност при деликтите извършени от роби/ подвластни се оформила като една своеобразна отговорност – ноксалната. Ноксалния иск се давал на пострадалия от един деликт, извършен от роб/ подвластен срещу господаря/ домовладелеца. Те са поставяни пред алтернативата или да заплатят установената за извършването на деликта глоба или да изоставят роба/ подвластния. Това е noxae datio. Ноксалният иск в края на републиката се давал при повечето от частноправните деликти изисква следните предпоставки: деликт, извършен от роб/ подвластен срещу трето лице. Ако е срещу господаря напр. ноксален иск не се пораждал. Ноксалният иск трябва да се предяви срещу лицето, което има власт върху делинквента в момента на предявяване иска. Ако след извършване на престъплението, но преди предявяване на иска робът/ подвластният е подаден/ манципиран на едно трето лице, ноксалният иск трябва да бъде предявен против третото лице. Ноксалният иск може да се предявява против животни. Обезпечение на вземанията. Поръчителство: Средство за обезпечение на задълженията. За да бъде гарантирано изпълнението на задължението, наред с главния длъжник и поръчителят се задължавал да го изпълни. 1) Sponsio et fiderpromissio. Поръчителството се сключвало с помощта на един вербален договор. Поръчителят се задължавал чрез стипулация да заплати същото, което се бил задължил да заплати и главният длъжник. Чрез поръчителствената стипулация поръчителят можел да се задължи да плати или цялото главно задължение или част от него. Не може да се задължи за повече от задължението. По силата на спонзията и фидепромисията кредиторът могъл да се обърне направо към поръчителя и да иска плащане. Има регресен иск срещу длъжника и останалите поръчители. 2) Fideiussio – вербално поръчителство – поръчителят се задължавал за същото, закоето бил задължил главният длъник. Fideiussio обаче създава задължение и за наследниците на поръчителя и което можело да гарантира не само произхождащите от един вербален контракт задължения, но и задължения с друг източик. Няма регресен иск в полза на платилия поръчител. Реформи по този повод са били направени – създал с actio mandati contraria. При Хадриан се предвижда и разделяне на задължението между съпоръчителите. То трябвало да бъде искано от поръчителя и засяга само тези, които са състоятелни. 3) Неформално поръчителство – сключвано под формата на мандат или конститут. – Mandatum pecuniae credendae – Поръчителят давал мандат на кредитора да брои на главния длъжник определена сума – тази, за която иска да поръчителства. Кредиторът разполага с иска actio mandati contratria за заплащане на това, което е броил. - Constitutum debiti alieni – Неформален пакт, чрез който едно лице се задължава да изпълни едно съществуващо задължение на един нов срок. Чрез него може да се поеме задължение и от един нов длъжник. Чрез конститутът поръчителят обещавал да изпълни едно чуждо задължение – задължението на главния длъжник. Поръчителства се едно възникнало вече задължение, докато при мандата и вербалното поръчителство – едно бъдещо или възникващо такова. 4) Поръчителство при Юстиниан – В следкласическото спонзията и фидепромисията изчезват, остава фидеюсията, мандата и конститута. Той реформирал фидеюсията. Поръчителят се ползвал с 3 възможности – 1. да иска, щом кредиторът, преди да отправи своята акция против него, да я предяви срещу главния длъжник – benefifium excussionis; 2. да иска, щото при наличността на няколко поръчители кредиторът да раздели вземането си и да търси от всеки частта му – beneficium devisionis; 3. Когато е платил на кредитора, да иска от него отстъпването от акциите, които последният има срещу длъжика - beneficium cedendarum actionum. Фидуция, залог, ипотека. За да обезпечи вземането на кредитора, длъжникът му създавал вещно право върху един свой имот. 1) Fiducia cum creditore contracta – Длъжникът прехвърлял на кредитора една своя вещ, а той се задължавал да я върне след погасяването на дълга. Кредиторът бил защитен с ревандикационен иск, а длъжникът - actio fiduciae, лишен е от владението, собствеността и ползването на вещта, изчерпвал целия си кредит и т.н. Недостатъците се оправят с 2) Залог (pignus) – по силата на това задължение кредиторът получавал владението на вещта; длъжникът не бил напълно защитен, но и кредиторът не бил добре гарантиран. 3) Ипотека – на недвижими имоти; комбиниране елементите на фидуцията и залога, но усъвършенствания. Кредиторът придобивал владението на вещта но само след падежа на обезпечената креанса. Ипотеката дава вещен иск на ипотекарния кредитор, но е ипотекарен, не ревандикационен. Първоначално се появила при обезпечаване вземанията на наемодателите на полски имоти. Съдържание на заложното/ ипотечното право: 1) ius possidendi – право на владение. Едно от най-важните права на кредитора е, че може да владее дадената за обезпечение на вземането му вещ. При залога той придобивал това право веднага, а при ипотеката – след падежа. Правото на владение е вещно право. То може да се противопостави на всяко трето лице, което владее вещта 2) ius distrahendi – право да бъде продадена заложената/ ипотекираната вещ. Нямал право да я продава, само да задържа вещта и по този начин да упражни една принуда за изпълнение на обезпеченото вземане. Може да се продаде само по силата на специално съглашение – разширение на законното заложно право; lex commissoria – кредиторът при неплащане на задължението в уговорения срок ставал собственик на заложената вещ. В Юстиниановото право заложният и ипотекарният кредитор добили ius distahendi. Множество ипотечни права върху една вещ. Учредяването на ипотеката ставало без разместване на владението, могат да се учредят няколко ипотеки върху същата вещ. Отношенията на ипотекарните кредитори се уреждали от правилото prior tempore, potior iure (първият по време е по-силен по право). Ипотеките се подреждали по дати на тяхното учредяване. Първият кредитор имал възможността да парализира исковете на останалите чрез възражение за преднина в реда. Също така само първия кредитор имал право да извърши една валидна продажба на ипотекираната вещ. Правото на останалите ипотекарни кредитори се свеждало към една възможност да получат с предпочитание това, което остава от цената на продадената ипотекирана вещ след удовлетворяването на първия ипотекарен кредитор. Погасяване на заложно/ ипотечно право. 1) Погасява се вследствие погасяването на гарантираната креанса (акцесорно погасяване). Залогът и ипотеката са акцесорни права и се погасявали когато се погаси главното задължение за обезпечаване на което били дадени. Ипотеката из залогът създавали едно неделимо право на обезпечение. Ипотеката не се погасява при отстъпване на исковете – преминават и в третото лице. Не се погасява при Successio locum creditoris – встъпване в реда на удовлетворения ипотекарен кредитор. Купувачът на един недвижим имот плаща на първия ипотекарен кредитор, встъпва на негово място и може да отблъсне исковете на останалите кредитори. 2) Самостоятелно (самостойно погасяване на залога). Ипотечното право се погасявало самостоятелно независимо от погасяването на обезпеченото вземане чрез извършената от кредитора продажба на ипотекирания имот, както и чрез отказ на кредитора от ипотечното право. Погасява се по силата и на погасителна давност. Ако ипотекираната вещ е в длъжника – ипотеката се погасява само след като самото гарантирано вземане бъде погасено по давност. Ако не е в длъжника – ипотеката се погасява самостоятелно по силата на praescriptio longi temporis/ longissimi temporis.