law studies. rome. cheat sheets., Cheat Sheet of Law

Download law studies. rome. cheat sheets. and more Cheat Sheet Law in PDF only on Docsity! Наследствено римско право I. Наследяване и наследство. 1. Историческо развитие на наследяването в Рим В родовото общество всички блага били на общо ползване. Съществували само наченки на наследяване, които били за лично ползване. Наченки на наследяване съществуват още при режима на фамилната собственост, когато след смъртта на pater familias фамилното имущество/ земята остават в същата фамилия, към която е принадлежал и той – наследодател, без да се смесват с имотите на рода. Ако той умре, без да остави нищо на фамилията си (защото няма такава, или те са умрели преди него) – преминава в ръцете на най-близките му родственици – агнати (братя, братовчеди и т.н.). При липса и на тези родът (гентили) поставял ръка върху имотите, които преди това са били колективна родова собственост. Евентуалните конфликти между наследодателя и рода се уреждат от Народното събрание. Наследодателят се обръщал към него когато е искал или още приживе да направи свой подвластен онзи, на който иска да остави имуществото си (адрогация); или когато е искал да му остави своя имот за времето, след като умре (завещание). И адрогацията и завещанието се извършват пред Народното събрание и с неговото одобрение. В резултат на утвърждаването на частната собственост се явила възможността, призната и санкционирана от 12-те таблици, наследственото имущество да се поделя между членовете на фамилията. Разделянето на имуществото първоначално е било в противоречие с тенденцията на укрепване на частната собственост. Явила се и нуждата от завещание, което да даде възможност на домовладелеца при наличието на низходящи и фамилия да остави фамилното имущество на един от низходящите. Понтификалната юриспруденция използва соленелния акт на манципацията, за да осъществи прехвърлянето на имуществото на домовладелеца върху посочения от него наследник. Но имуществото първо е манципирано върху трето лице(familiae emptor), което да прехвърли имуществото след смъртта на pater familias върху посочения от него наследник. При късната република наследяването по завещание станало правило. Наред със завещанията по цивилното право се явило и преторското завещание. Преторът бил този, който включил кръвното родство – когнатство. При спор кой е истинският цивилен наследник, имуществото (bonorum possessio) се давало на този, който е по-вероятен. Даваната от претора bonorum possessio не могла да се противопостави на цивилния наследник- била временна- sine re. Следователно интервенцията на претора имала за цел само да подпомогне прилагането на цивилното право. Тя била adiuvandi iuris civilis gratia. Според цивилното право щом бил назначен наследник по завещание, наследството не могло да бъде дадено на наследника по закон, макар че наследникът по завещание не се явявал да го получи. При интестатното наследяване (наследяването по закон) ако най-близкият законен наследник не се явявал да приеме наследството, то не може да бъде наследявано от по-далечните налседници. В този случай наследството оставало вакантно и може да бъде завладяно по давност и то в съкратен срок (една година) от всяко трето лице. В тези случаи обаче преторът давал bonorum possessio на този, за когото смятал, че е най-справедливо да го придобие. Ако наследникът по завещание не се явявал в определено време, той давал bonorum possessio на законния наследник. Ако най- близкият от законните наследници не приемал наследството, преторът призовавал към наследяване следващите по реда наследници. Тук даваната от претора bonorum possessio при липса на цивилен наследник била окончателна- cum re. Преторът допълвал цивилното право. Той дествал supplendi iuris civilis gratia. Според цивилното право еманципираните низходящи изгубвали правото си да наследяват pater familias, който ги е еманципирал. След смъртта му имуществото трябва да премине у подвластните. Преторът обаче поставил еманципираните низходящи наред с нееманципираните и ги предпочитал пред агнатите. Преторът изгражда система на наследяване, в която включил като елемент системата на самото цивилно наследствено право. Съдебната практика започнала да счита, че 1 наследодател, който при наличието на най-близки родственици, оставя чрез завещание цялото си имущество в полза на едно чуждо лице – наследник по завещание, постъпва против повелите на officium pietatis (чувство за дълг към най-близките). Следкласическото право допуска възможността наследството да се придобива отчасти по завещание и отчасти по закон. При Юстиниан се въвеждат нови форми на публично завещание. Отново се въвежда правилото, че не може наследството да се придобива отчасти по завещание и отчасти по закон. Също така този, който веднъж е назначен за наследник, остава наследник завинаги. Окончателно е утвърден принципът на кръвното родство като основа на законното наследяване. Преодолява се и формата на заветите – легати (формални завети) и фидеикомиси (неформални). 2. Наследство (hereditas): съвкупност на онези имуществени права и задължения, които след смъртта на наследодателя преминавали върху наследника. То не включва лични права –patria potestas, право на патронат, настойничество. Също така не се наследявали и плодоползването, строго личните задължения (неправомерни деяния), правата и задълженията по такива договори, които били сключвани с оглед на личността на наследодателя (мандат). След като наследството бъде придобито от наследника, последният ставал общ (универсален) правоприемник на наследодателя. Ако наследниците са няколко, делимите вземания и задължения се разделяли между сънаследниците. Относно неделимите се създала активна и пасивна солидарност. За да се разделят вещите, собственост на наследодателя е необходима делба. За тази цел всеки от сънаследниците разполагал по отношение на другите сънаследници с иска actio familiae erciscundae. II. Наследяване по завещание. 1. Завещание: Едностранен отменим акт по случай на смърт, с който се назначавал наследник. ● Завещанието било едностранен акт - не се изисква съгласието на наследника; ● То било отменим акт - може да се отмени от наследодателя; ● То било акт по случай на смърт, пораждащ правни последици само след смъртта на наследодателя. ● То било акт, който съдържал назначението на наследник Способност за завещаване и за получаване на завещание: 1) Testamenti factio activa – Завещателят трябва да има специална правоспособност, за да може да завещава – commercium (перегрините не могат да завещават по цивилното право), sui iuris (подвластните не могат да завещават освен peculium castrense и quasi castrense), дееспособен. Жените могат да завещават само със съдействието на свой настойник. 2) Testamenti factio passiva – за да може едно лице да получава завещание, необходимо е да има надлежна способност. Могат да получават по завещание римските граждани и латините, но не и перегрините. Могат да бъдат назначавани за наследници и чужди роби, като получавали наследството за своя господар. Ако завещателят иска да назначи за наследник някого от своите роби, той трябва да го освободи в своето завещание. Не могат да получават по завещание personae incertae – лица, за които завещателят при съставяне на своето завещание не можел да има точна представа (лица, които не били заченати при изготвяне). Направени са смекчения – завещателят може да назначи за наследници родените негови низходящи след съставяне на завещанието. За personae incertae се считат и корпорациите, но и тук се правят смекчения – първо за римската държава и после за други. Capacitas – за да бъдат насърчени браковете и ражданията, един закон от времето на Август постановил, че не могат да получават по завещание неженените мъже между 25 и 60 и неомъжените жени между 20 и 50. Създадени били ограничения и по отношение на бездетните и на жените, които нямат 3 или 4 деца. 2. Форма на завещанието: Не могат да се разгледат всички форми на римското завещание. Наред с него, извършвано пред НС, се оформя и завещание in procinctu – завещание, което войникът обявявал с висок глас пред наредената в боен ред войска. Завещанието има корени и в манципирането на фамилното имущество. По-нататък се смекчава древния формализъм. 2 2) легитими – в тази класа влизали наследници по 12-те таблици - heredes sui (които тук се призовавали сами без еманципираните), след тях се призовавал най-близкият най-близък агнат и най-сетне - гентили; 3) Ако нямало нито liberi, нито legitimi, респ. ако те не били приели или не били поискали наследството в установения от едикта срок , идват когнатите (кръвни роднини). Призовавали се до 6 степен, а по изключение и до седма, ако се касае за децата на вторите братовчеди на наследодателя- sobrino vel soblina nati. Дадената на тази класа bonorum possessio не могла да се противопостави на цивилния наследник- била sine re; 4) Ако няма либери, легитими, когнати – преторът предлага имуществото на преживелия съпруг. По принцип съпругата, която била в брак с manus, била призовавана към наследството на своя съпруг още с първата класа. Преторските наследници не наследяват по право своя наследодател, те трябва да го потърсят по силата на преторския едикт и да го придобият по силата на съответен декрет, който издавал претора. На всяка една от наследствените класи бил даван 100 дневен срок за приемане на наследството, който важи от деня за призоваването. За родителите и децата на наследодателя срокът е 1 година. Ако в дадения срок в първата класа наследници не била потърсила наследството, идвал ред на втората класа и т.н. Вътре в класата на когнатите (но е и при легитимите) призоваването се извършвало последователно. Според преторския едикт, майката която била в брак без manus, се призовавала към наследството на своите деца като когнат от първа степен. Наследяване по закон на освободените. Ако освободеният не бил оставил свои наследници, го наследявал неговия патрон, който бил призоваван по наследството вместо агнатите на починалия. Преторското право дава възможност на патрона да наследява и когато има свои наследници, но тези свои наследници не били кръвни роднини на наследодателя (осиновен син). Тогава патронът получавал половината от наследството. Патронът се предпочитал пред останалите класи наследници на освободения с изключение на най-близките (брат, сестра). При Юстиниан патронът наследявал освободения, който не бил оставил низходящи. 3. Интестантно наследяване според класическото, следкласическото и Юстиниановото право. Все повече се зачита кръвното родство при определяне на наследствените класи. Според Senatusconsultum tertulianum майката, която е имала деца от брак без манус, е наследявала своите деца по начало преди агнатите, но само ако е имала ius liberorum, сиреч ако е имала 3 деца- в случай, че е била свободно родена, и 4 деца- ако е освободена. В такъв случай тя е наследявала детето си, ако няма низходящи, без баща или еднокръвни братя. Ако умрялото дете има еднокръвни сестри, майката е наследявала заедно с тях. Майката е наследявала обаче преди другите агнати. Според Senatusconsultum Orfitianum децата трябва да наследят своята майка, която е била в брак без манус, преди всички агнати. Императорското право урежда въпроса, свързани с вакантните наследства. Според lex Iulis de maritandis ordinibus от времето на Октавиан Август останалото без наследник наследствено имущество е принадлежало на държавното съкровище (aerarium). От Траян – принадлежи на императорското съкровище (fiscus). Юстиниан прави две новели 118 и 127. 118 – наследниците се делят на 4 класи. В първата класа влизали низходящите на наследодателя – синове, дъщери, внуци от умрели преди наследодателя негови деца, правнуци и т.н. Когато всички низходящи са от една степен наследяването става по глава, ако са от различна – по колена. Имуществената неправоспособност на подвластните е премахната – при внасянето на имуществото от страна на еманципираните загубило своето оправдание и било отменено. Въвежда се привнасяне на получените от наследодателя дарения по случай на брак и за откупване на служба, както и привнасяне на зестрата. Във втората класа са включени възходящите и пълнокръвните братя и сестри, а и децата на последните. От възходящите по-близките по степен изключвали по-далечните. При еднаква 5 степен на родство половината от наследството се давала на възходящите по бащина линия, а другата половина – на възходящите по майчина линия. Когато наследодателят остави и родители, и братя и сестри се дели между тях, но братята и сестрите изключвали бабата и дядото. Ако братята и сестрите били умрели преди наследодателя, към наследството се призовават техните деца. В тази класа влизали само пълнокръвните братя и сестри (които имали същата майка и същия баща) В третата класа се включват братята и сестрите, на които само един от родителите бил родител и на наследодателя. Тук влизат еднокръвните и едноутробни братя и сестри. Наследяват само ако няма низходящи, възходящи и пълнокръвни братя и сестри. В четвъртата класа влизат останалите съребрени роднини. Наследството се предлага на най-близкия по степен. Ако няколко души били в една степен по родство с наследодателя, наследяват по глава. Ако по-близкият родственик се откаже от наследството, то се предлагало на по-далечния без ограничения. Юстиниан урежда и т.нар. ”Бедна вдовица” – тази, която няма зестра; тя взима ¼ от наследството когато се конкурирала с деца на наследодателя; ако те са повече от 3 тя взима равен дял, а ако се конкурирала със свои деца тя получавала само плодоползване върху дела, който ѝ се пада. 4. Защита на наследника по закон срещу лишаване от наследство. Предпочита се наследяването по завещание – наследниците по него изключвали тези по закон. Ограничения на свободата относно завещателните разпореждания в древното римско право. При древната фамилна собственост обикновено наследството се дава на един подвластен – сина, останалите се обезнаследяват. Завещателят, който иска да обезнаследи своите най-близки наследници – heredes sui – трябвало да го направи изрично; поименно синовете, останалите общо. Ако завещателят не обезнаследи изрично своя син, завещанието му било нищожно. Ако пропусне да обезнаследи някои от другите heredes sui, завещанието било действително, но пропуснатите получавали най-малко онова, което биха получили, ако наследодателят бе умрял без завещание. Обезнаследяване по преторско право – променя се; всички се обезнаследяват изрично; не само heredes sui, но и всички liberi от мъжки пол. Санкцията, в случай че не бил изрично обезнаследен един еманципиран син не била същата. Преторът давал bonorum possessio contra tabulas – владение на наследственото имущество без оглед на завещанието, така че на пропуснатия еманципиран син било давано владение на съответен дял от наследственото имущество. Законна част. Налага се да се създаде в полза на най-близките роднини на завещателя законна част, с която завещателят не могъл да разполага чрез своето завещание. Тя се установява чрез практиката на центумвиралните съдилища. Създава се специално правно средство за атакуване на завещанията, които обезнаследявали най-близките родственици на завещателя (querela inofficiosi testamenti). Тя се предявява пред центумвиралния съд чрез legis actio sacramento, a по-късно пред претора и императора по ред на екстраординарната процедура. Завещанието може да се атакува от децата на завещателя, от неговите родители и от най-близките съребрени сродници – неговите братя и сестри. Завещателят е могъл да избегне опасността завещанието му да бъде обезсилено, като остави на най-близките законни наследници ¼ от онази наследствена част, която те биха получили при липса на завещание. Това е законна част. Спечелването на quarela inofficiosi testamenti не е обезсилвало цялото завещание и пристъпване направо към наследяване по закон. Тук не важи правилото, че не може да се наследява отчасти по закон и отчасти по завещание. Правото на quarela inofficiosi testamenti се погасява в 5 годишен срок. В следкласическото право се появява тенденцията, когато имащият право да предяви quarela inofficiosi testamenti не е бил изцяло обезнаследен, вместо да му се дава иск за обезсилване на завещанието, да му се даде иск за допълване на онова, което му е било дадено чрез завещанието. Даденото чрез завещанието трябвало да бъде допълнено до размер на законната част. Според една конституция на император 6 Константин quarela може да се предяви от низходящите, от възходящите, от пълнокръвните и еднокръвните братя и сестри, когато последните са били лишени от наследството в полза на едно недостойно лице. Юстиниан доразвива с една новела 18 – законната част на най-близките на наследодателя наследници, върху която същият не трябвало да посяга, е била увеличена. Ако децата са до 4 – 1/3, ако са повече – ½ от онова, което те би следвало да получат при липса на завещание. В новела 115 са посочени основанията за обезнаследяване на низходящи и възходящи – посягане над живота на наследодателя, плътска връзка със съпругата му или конкубина, възпрепятстване на наследодателя да направи завещание; предявяване на наказателен иск срещу наследодателя, изоставяне на заболелия душевно наследодател, отказ да бъде откупен последния от пленничество, провинения срещу християнската религия; при низходящи – побой и тежка обида, лъжовно обвинение срещу същия; упражняване на неморална професия на наследника и т.н. Ако не са налице такива основания, обезнаследяването е водело до обезсилване на завещанието и до призоваване на наследника/ наследниците по закон; но заветите, назначенията на настойник/ настойници по завещание, както и освобождаванията на роби, направени в завещанието, са оставали валидни. IV. Придобиване и защита на наследството. 1. Начини на придобиване. Домашните наследници (heredes domestici – подвластни, освободени чрез завещание роби) придобиват наследството по право в момента на откриването му. За да придобият обаче наследството другите наследници, които не били от категорията на heredes domestici, те трябвало да го приемат; не могат да откажат наследството. Преторът обаче им дал възможност, докато не са се намесили още в работите на наследството, да се откажат от него, въздържайки се от приемането му. Право на отказ не са имали само освободените чрез завещанието ва васледодателя роби, които поради това се наричали heredes necessarii (необходими наследници). Останалите (външни - extranei) наследници трябва да го приемат. Това се извършва чрез едностранно волеизявление на наследника. Формалното приемане се нарича креция (cretio). В класическото право може да се приема и неформално – или чрез изрично изявяване на воля, така и мълчаливо. Когато той започне да извършва разпореждане с наследственото имущество се счита, че приема наследство. И двата вида наследници не са обвързани с определен срок за приемане на наследството. Но преторът дал на домашния наследник срок за решаване(tempus ad deliberandum) – срок, в който наследникът трябва да реши дали приема или да откаже имуществото. Ако срокът изтече и наследникът не се произнесе се счита, че е приел. Кредиторите могат да започнат съдебен процес и с външен наследник, предявявайки interrogatio in iure – питат го дали е наследник и ако каже не, или нищо не каже, наследството се предлага на следващия наследник; ако няма друг – принудителна продан на наследственото имущество. Ако наследстсвото не било придобито в момента на смъртта на наследодателя, то било незаето наследство-hereditas iacens (няма свой носител – може да се узукапира в едногодишен срок). Допуска се интестантните наследници като агнатите и гентилите да отстъпват наследството на друг чрез in iure cessio hereditatis още преди да са го приели. То дава възможност както на интестантните, така и на тестаментарните наследници да цедират, т.е. да прехвърлят на други лица приетото вече наследство. Иначе важат ограниченията за наследството от Август – за бездетните и неженените; установяват се и ограничения за придобиване на наследство от недостойни наследници. При вулгаризираното следкласическо право придобиването на имуществото от домашните и външните наследници става с приемане. При Юстиниан пак се възстановява по право и с приемане. В следкласическото право отпада приемането с креция. Отложени са ограниченията на бездетните и неженените – остава само за недостойните. Незаетото наследство не се третирало като лишено от правен субект имущество, а като своебразен правен субект. 7